Photo08_8A.jpg
Photo08_8A.jpg

Intro


ЖЕНИТЕ В ЗАТВОРА

ДОКЛАД НА БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ

НАУЧете ПОВЕЧЕ

SCROLL DOWN

Intro


ЖЕНИТЕ В ЗАТВОРА

ДОКЛАД НА БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ

НАУЧете ПОВЕЧЕ

 
Да бъдеш жена в живота е трудно, но да си жена в затвора - това вече е непоносимо.
— Катерина, 9-а стая

Първото нещо, което усещаш, когато вратата хлопне зад теб, е миризмата. На кисело, белина и човешка урина. В женския затвор в Сливен миризмата е физическа – нейното присъствие тежи във въздуха почти колкото и решетките на прозорците. Лято е. Под всяко легло има кофа, която замества тоалетната през нощта; във всяка стая е 32 градуса. Полуразлепени изрезки на Анджелина Джоли се подмятат от вятъра по стените. Метли, кофи, парцали, гъби и Библията са най-честите предмети в стаите. Истинско чистилище. От специалното отделение се чуват писъци; от открития тип – най-новият музикален хит. 

„Когато влязох тук, имах чувството, че съм в лудница. Единственото, което правех, бе да плача по цял ден. Спомням си, че много исках да заспя, да минава по-бързо времето. Трябва да намериш начин да не мислиш. Ако няма какво да правиш, тогава може да полудееш”, казва Мария, докато мачка едно листче между ръцете си. Тя е една от 255 жени, лишени от свобода в женския затвор в Сливен, основан през 1962 г. на мястото на бивши стопански постройки. Неговият капацитет е 362 места, но през последните няколко години жените трайно са намалели под 300.
 

Този филм е съвместна продукция на Български хелзинкски комитет и студио за документален театър „VOX POPULI". Филмът е базиран на интервю с жена, изтърпяла присъдата си в затвора в Сливен.

 
 
 
Жените затворнички в България са съвсем малък дял от общия брой – около 4%.

Единственият женски затвор в България

Според публикувания през февруари доклад на Български хелзинкски комитет (БХК) жените затворнички в България са съвсем малък дял от общия брой – около 4%. Към 1 май 2015 г. около 82% от тях са в затвора за ненасилствени престъпления, като най-често присъдите им са за кражби и грабежи – около половината от общия брой. Тези престъпления са пряко свързани със състоянието на крайна бедност и социална изолация, в което се намират много от жените, преди да попаднат в затвора.

Те изтърпяват наказанието си в единственото пенитенциарно заведение за жени, където условията не те оставят да заспиш вечер. „Сградата е една катакомба – бетонна, няма покрив, отгоре е залята с асфалт. Лятото е адска жега, зимата е адски студ. Печки на дърва и въглища, мръсотия, леглата са ужасни, дюшеците също. Не ти дават да си донесеш нищо от вкъщи, дори да имаш възможност“. Това ми разказва Вихра, която е излежала присъдата си там.

Освен България има и други държави в Европейския съюз само с един женски затвор. Такива са Малта, Люксембург, Кипър и Естония. Териториално обаче те са несравнимо по-малки. У нас има 11 затвора за мъже, което позволява те да изтърпяват наказанието си в най-близкия до постоянния им адрес затвор.

„Във всички мъжки затвори хората си лежат присъдите по местоживеене, докато ние сме събрани от цяла България в Сливен“, пояснява Вихра. Според нея за семействата на жени от по-отдалечени градове като Лом и Сандански е изключително трудно да организират дългото, а и доста скъпо пътуване до Сливен - още повече, че пътуването до там отнема в пъти повече време, отколкото трае самото свиждане. Това поставя жените в затвора в неравностойна позиция спрямо мъжете, лишавайки ги от възможността за срещи с техните роднини.
 
Prison-02.jpg
 

“Щастието” да си майка

Да не виждаш детето си в продължение на месеци може да те направи нещастен, виновен и отчужден по особен начин, а именно това се случва с около 36% от жените в затвора, които имат непълнолетни деца, като една трета от тях са самотни майки. Свижданията и поддържането на връзка със семейството и роднините оказват позитивно влияние върху интеграцията и връщането им обратно в обществото след изтърпяване на присъдата. Именно затова постоянният контакт е от огромно значение.

Влизането в затвора неизбежно води до раздяла между майки и деца. Тя е изключително мъчителна и има тежки последствия, както за лишените от свобода, така и за децата, които остават навън. Вихра ми разказва, че докато е била в затвора, детето ѝ е заболяло от вирусен менингит. Тя научава по телефона и когато ѝ прилошава, единствените думи на полицайката до нея са: „Е, нали не е умряло“.

Марина е от Разград и влиза в затвора през последните месеци на бременността си. Не след дълго получава възможност за прекъсване на присъдата (което се случва сравнително рядко), за да се върне в Разград и да роди. Споделя, че сега съпругът ѝ се грижи за двете им деца. Очите ѝ се насълзяват – “Мисля ги, като сядат вечер на масата дали им липсвам, баща им дали се сеща да ги провери имат ли температура, нямат ли…”

Освен чисто физическото отделяне има и редица други фактори, които допринасят за уязвимостта на връзката между майка, лишена от свобода, и децата ѝ. В много случаи до момента на задържането затворничките са отглеждали сами децата си. Това обяснява защо всяко трето дете бива настанено при роднини, в институции, приемни семейства и др.

Разбира се има и добра новина, с която в затвора се гордеят - новата ясла, оборудвана съвременно благодарение на Норвежката програма през 2014 г. И наистина материалните условия в това помещение контрастират с тези в останалите части на затвора. Майките и децата, настанени там, разполагат с две бани, перална машина, климатик, телевизор, готварска печка, ютия и дъска за гладене. И ако звучи прекалено хубаво, за да е истина, вероятно е така. На затворничките не е позволено да използват някои от уредите в стаята – включително пералната машина. Заключени и изолирани с бебетата си, те биват оставени напълно сами ден след ден и месец след месец без достъп до образование, спорт и терапевтични програми. Редом с това съжителството на няколко семейства в една стая, дори при непълна заетост на капацитета, води до конфликти и невъзможност за уединение поради липсата на достатъчно пространство.
 
 
 
 
Да не виждаш детето си в продължение на месеци може да те направи нещастен, виновен и отчужден по особен начин.
 

Престъпление и наказание

Един от основните принципи на българското пенитенциарно право е прогресивната система, което ще рече, че режимът и условията на изтърпяване на наложеното наказание следва да се облекчават съобразно поведението на осъденото лице, тъй като според самия закон това „премахва чувството за предопределеност и безперспективност, водещи до постепенна деградация на личността и невъзможност за социална интеграция след освобождаването“. В затвора в Сливен обаче този принцип не намира особено приложение. Движението на жените през прогресивната система – замяна на режима с по-лек, преместване в затворническо общежитие от открит тип и предсрочно освобождаване, е сведено до минимум. Повечето от тях напускат затвора в условията на режима, първоначално определен от съда, както и след пълното изтърпяване на присъдата. Жените биват предлагани за предсрочно освобождаване пет пъти по-рядко в сравнение с мъжете, въпреки че преобладаващата част от тях са осъдени за ненасилствени престъпления, а вероятността за рецидив е двойно по-малка.

В “барчето” за затворническата администрация ме посреща Мария, която е на 29 години и работи там. Разказва ми, че е в затвора от две години и има да излежи още шест. Осъдена е заради катастрофа, от която само тя оцеляла. Докато гледа в обувките си, споделя, че понякога ѝ се иска и тя да си беше отишла. Отскоро е преместена в общежитие от открит тип, където режимът е по-лек. Може да се разхожда през деня навън и получава по няколко дни отпуск на месец. Казва, че си ходи често вкъщи, но когато се прибере, всичко ѝ е чуждо. Близките и приятелите ѝ разказват през какво са преминали – един е заминал в чужбина, на друг му се е родило дете, а на нея нищо не ѝ се случва. Откакто има работа (и то една от „елитните“ в затвора), се чувства по-добре – в барчето се среща с външни хора, а и времето, в което работи там, намалява присъдата ѝ с по малко всеки ден.

За съжаление обаче случаи като този на Мария са рядкост. На голяма част от жените в затвора в Сливен не им се предлага възможността чрез работа и добро поведение да получат по-лек режим или намаляване на присъдите. Те са допълнително демотивирани и от беззаконието, което цари вътре. Вихра, която вече е на свобода, споделя, че е осъдена за продажба на цигари без бандерол, но в затвора се шокирала, когато видяла, че полицаите масово пушат такива. Една от учителките дори раздавала цигари без бандерол на затворничките, за да ходят на училище. Основателен е въпросът как, при такива условия на масова несправедливост, у затворничките може да бъде изградено усещане за морал, което да предотврати по-нататъшни престъпления, и дали институцията не е абдикирала от една от основните си функции – превъзпитание. Вихра твърди, че често е ставала свидетел на ритници, бой, връзване с белезници за парното. Казва, че дори да напишеш жалба, тя няма да излезе от затвора. „Всичко е изградено от нередности. Правят с теб каквото си поискат, а целта не е превъзпитанието. Целта е да излезеш половин човек”.
 
 
 
 
 
 
 
 
Жените имат достъп до топла вода за около 15-20 минути на ден.

„Да хигиенизираме и направим образцов нашия дом!“

Един сапун за къпане, един сапун за пране, 200 г прах за пране и десет дамски превръзки. Това се полага на всяка затворничка за месеца. По-голям проблем от недостатъчните хигиенни консумативи обаче се оказва липсата на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода. Това става и причината за осъдително решение срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ през 2015 г. Съдът отбелязва, че „в разрез с всякакви нормални етични стандарти и човешко отнасяне ищцата е била принудена да облекчава физиологичните си нужди в кофа, която се намира в същото помещение, с площ от 15,03 кв. м., обитавано от 5 души […], пред очите на другите затворнички“.

Жените имат достъп до топла вода за около 15-20 минути на ден. За това време трябва да използват малкото работещи душове и мивки, за да се изкъпят, както и за пране. Това не е достатъчно, категорична е Бианка. Разказва, че единственото по-лошо от настъпването на вечерта в затвора е времето за къпане. Над 40 жени се отправят към 4 душа, знаейки, че топла вода има само за първите 15 минути. Някои от затворничките, които са били вътре по-дълго, оставят дрехите си на душа и така го „запазват“ само за себе си.

Бианка е италианка. Тя е сред малкото чужденки в затвора. Осъдена е за трафик на наркотици – 25 кг марихуана, открити в тайник на автомобила ѝ на границата с Румъния. „Когато се влюбиш силно, може и да не видиш очевидното”, казва Бианка и поглежда рязко настрани, както когато очите ти се насълзяват, но искаш да го скриеш. Допреди година е живеела в Белгия и имала работа, която харесва. Съпругът ѝ купува малък бус, който регистрира на нейно име. Ден по-късно се озовават в ареста. Твърди, че не е знаела за тайника на колата и съдържанието му. Не е сигурна и дали съпругът ѝ е бил замесен. 

С ужас се сеща за ареста в Русе и ръцете ѝ се свиват в юмруци. Мръсни стаи, напикани дюшеци, крушките на лампите се сменят само когато персоналът е в настроение. Няма светлина, няма въздух, няма и надежда за справедливост. Научава български за по-малко от 7 месеца, без речници и уроци, за да разбере, че прокурорът ѝ предлага да се признае за виновна, а той да ѝ даде най-малката присъда.

“Признах, за да отърва изолатора. Исках всичко да се свършва, да минава. Има моменти в живота, в които си на кръстопът и трябва да направиш тази сделка с дявола – да избереш от две злини по-малката, както казвате вие”, обяснява на почти перфектен български Бианка. Така тя е осъдена на 2 години, вместо на 15, и днес се шегува, че вероятно е късметлийка.
 
 

Има ли живот след затвора?

Ралица е в затвора за втори път. Осъдена е за притежание на наркотици. Навън е оставила дъщеричката си и бившия си съпруг, който е спечелил родителските права в съда. Днес се чувства по-добре в затвора – просто няма място за нея навън. Спомня си предния път, когато е излязла – ентусиазма, радостта и убедеността, че ще се справи. Ще си намери работа и ще тръгне по „правия път“, по който вижда да вървят всички щастливи хора, които вечер сядат около масата и си говорят за това как е минал денят в училище или на работа; тези, които гледат новините в 19.30 ч.; семействата, които Ралица е виждала само през прозорците на къщите вечер. 

Първото нещо, което усетила, когато вратата хлопнала зад нея вече от другата страна на затворническата ограда обаче била самотата. Защото затворът не е страшен. Страшно е, когато излезеш навън. Ралица нямала ключове, нямала пари, нито при кого да отиде. Страшно е да се сблъскаш със свободата си – тази, за която си мечтал толкова време вътре, и тя да ти се стори най-опасното нещо на света. „Останах на улицата с багажа, както ще се случи и сега, след като си излежа присъдата. Обречена съм, разбираш ли? Край! Аз съм като черен печат с череп. Ако отида да си потърся работа, те не гледат какво мога – виждат само присъдата. На новите вече си пише и точно за какво си бил в затвора. Кой си мислиш, че ще ме вземе? То и аз не бих рискувала на тяхно място."
 
С подобна нагласа излиза почти всяка една от жените в затвора в Сливен. Мизерията вътре, криворазбраният морал, унизителното третиране, изолацията, несигурността, прекъснатите семейни връзки, липсата на свиждания и контакти с децата, както и липсата на каквато и да било подкрепа при излизане прави интеграцията на осъдените невъзможна. А от това страдат не само жените, лишени от свобода, и техните семейства – страда цялото общество. 

Всички истории са истински, но имената на затворничките и споменатите локации са променени.

Текст: Цвета Стоева
Редакция: Радостина Георгиева и Светла Баева

 

 
 
 
Първото нещо, което усетила, когато вратата хлопнала зад нея вече от другата страна на затворническата ограда обаче била самотата.